Роджър.

- Е, господин, Харпър, ако това ви е името, бихте ли обяснили наличието на кръв по тениската и връхната си дреха и арсенала, достоен за една импровизирана армия в багажника на Камарото ви?
- Ако ви обясня, вероятно вашата институция няма да е най-подходящата за мен и ще бъдете изправен пред нелицеприятен за вас развой на събитията. - разпитваният посегна към петроленозелената войнишка раница от груб, дебел плат, при което шерифът бързо премести ръка върху кобура на пистолета си, готов за летален изстрел. Възрастният мъж бе поразне, когато той извади от нея стар тефтер, който бе преподвързван десетки пъти и вече бе загубил първоначалната си форма.


Така нареченият дневник продължаваше до смъртта на въпросния монах през 1345 година. След него той бе наследен от друг почерк, очевидно принадлежащ на човек по-агресивен и по-лаконичен и безстрашен от предишния.
Почерците се сменяха така, както и датите. Страниците не бяха изпълнени само с думи, вече към тях бяха приложени схеми и рисунки.
Последната дата в хронологията бе април 2012, а като място бе посочен Денвър.

- Отче, нима наистина напускате божия храм така лесно? - от тихият, смирен глас на монахинята бликаше болка, която удави сърцето му в скръб. Дланта му стискаше бялата якичка, а умът му се луташе трескаво в колебанието, което белязваше дните му от няколко месеца насам.
Цивилните дрехи му бяха неудобни - ръбовете на дънките се впиваха като резци в бедрата му, широката яка на пуловера навяваше хлад, а раницата висяща на гърба му неестествено тежеше.
- Бог ми е отредил по-висши дела, сестро. - рече той и й подаде бялата лента плат, напускайки църквата, пред която го чакаше чисто новото Камаро, което бе купил със семейните спестявания на няколко поколения ловци.
На предната седалка лежеше новият му спътник - черно куфарче, чието съдържание Роджър провери преди отпътуването.
Острието, гравирано с непознати символи, което блестеше като жар-птица под лъчите на утринното слънце, сякаш принадлежеше в ръцете му.


Пристигането му в Мейн бе глупава случайност, която можеше да му коства изгнание в някое заведение за психично болни.
Количеството алкохол в кръвта му бе достатъчно да повали кон, а досадното ченге бе по петите му от няколко мили и личеше си, да го закопчае, бе желание, което копелето бе готово да отстоява с живота си.
Оказа се в дрънголника по-скоро, от колкото бе очаквал. Явно тук, в тези забравени от Бога щати, корумпираната бюрократична система не бе успяла да пусне пипала.
Стоеше закопчан с една ръка за стола, а острите ръбове на белезниците оставяха кървави следи след себе си.
Щом шерифът прочете последните няколко реда от мемоарите на младия свещеник лицето му се смекчи и той освободи Роджър с думите: " Ти си потомък на Де Флор.."

Одобрен си