Банкетът покрай пътя

Беше онова време на денонощието, което отдавна е заменило вечерта, но е твърде младо, за да бъде наречено сутрин. Фокси вървеше с приведена глава, скрила виновното си изражение под спускащите се кичури коса. Кожата й бе толкова бледа, че под мъждикавата, лунна светлина, сякаш се канеше да посинее. Очите й бяха подпухнали, очертани от нездравословни цветове и толкова кръвоснабдени, че заплашваха да експлодират. Бе заровила ръце в джобовете си, в опит да скрие грозните подобрения, които бе нанесла върху тях - неприятни наранявания, начупени нокти, покритие от кал и кръв с неясна произход.
Богинята вървеше напред и нямаше сили дори да заплаче. Как се стигна до тук? Денят й бе започнал чудесно. Беше си изпила млякото(с двойна порция шоколад, разбира се), бе показала ненадминатите си възможности в маратона по скачане на въже, организиран от съседските деца. Дори бе проявила достатъчно търпение, за да сложи еднакво количество грим и на двете си очи. Когато, няколко часа по-късно, спря колата си в началото на гората, имаше напълно мирни мотиви...
Спря за момент и се взря в стъпалата си. Педикюр нямаше. Беше си отишъл, заедно с правото й да се нарича достойно за живот същество. А дори не бе разбрала какво се беше случило с обувките й. Може би бе време отново да замине. Мистик Фолс предлагаше много, но и взимаше в замяна. Тя не можеше да позволи да дава повече.
Настойчива, ярка светлина за миг я заслепи. Богинята си спомни за онзи добре осветен тунел, който водеше към чудния свят на душите, които си живееха честито, далеч от разлагащите се тленни останки. Усети как й се повдига и се свлече смешно напред, досущ като лопата. Тъй като ръцете й все още бяха приклещени в джобовете, лицето й буквално се заби в светлината или по-точно източника й - един от фаровете на някаква кола. Странно. Как не бе забелязала, че върви по средата на пътя.

Наложи се рязко да набия спирачки; толкова рязко, че едва не захапах волана. Кой (освен мен) беше толкова ненормален, че да върви насред шосето по това време? Господи, беше пълно с ненормални хора... Ха, кой го казва?, изсмя се тънко гласче в главата ми, но аз набутах в устата му памук и му я залепих с тиксо. Да си мълчи!...

Без да изключвам двигателя от съображения за сигурност, излязох от колата и тръгнах към момичето, окъпано в светлината на фаровете ми. Още от далече имаше вид на миеща мечка с комплекс за малоценност, което накара параноичните ми наклонности да претендират, че тук имаше нещо нередно. Всъщност, наистина имаше нещо нередно... За съжаление не можех да кажа какво точно беше нередното, но шом инстинктите ми го казваха, значи наистина бе така. На този свят имаше само едно нещо, което никога не би ме предало, и това беше интуитивното ми мислене, инстинктът, наречете го както искате, все същото е.

- Хей, добре ли си? – застанах пред момичето и го погледнах в очите. Разбира се, че не беше добре. Ако беше добре, щеше да си стои у тях, нямаше да върви насред шосето като самоубийца с екстремистки убеждения. Ами ако някой я бе прегазил? Имаше страшно много любители на високите скорости, които можеха само за секунди да й уредят срещна със Свети Петър. – Случило ли се е нещо?

Трябва да се е случило. Погледнах в очите на момичето, сякаш исках да надникна в душата й.

Все още замаяна, Флавия замига насреща й, докато успя бегло да фокусира надвесилата се над нея фигура. Дали се беше случило нещо? Не, всичко вървеше в прецизен ред. Низходящ...
- Добре съм. - промърмори тя, като се изправи неуверено. Тялото й малко трудно приемаше всичко, което се бе стоварило отгоре му, затова стойката й бе крива като на новородено агне. Подпря се на капака на колата, като се опита да избърше мрасотията, която бе лепнала върху левия фар, но само го размаза. Изграчи нещо неразбираемо, което трябваше да мине за извинение, поклони се за сбогом като китайска кукла и тръгна в ноща. Кой знае защо, реши да се обърне и с периферното си зрение зърна ужасяващо, рошаво същество, което уби и малкото й нормално функциониращи мозъчни клетки. Най-страшното беше, че гледаше мрачния си силует, очертан в страничното огледало.
- Ти трябва да си безстрашна. - провикна се тя, като се доближи тромаво до огледалото и заби нос в студената му повърност. Слава на боговете(макар този израз да беше неправилен - те нямаха нищо общо с хубавите неща в живота), наоколо нямаше надеждно осветление и не може да види на какво всъщност приличаше. - Да ти се намира гребен? - попита, докато се опитваше да отплете ръката си от коварния капан, в който се бе превърнала косата й. В този момент, някъде там, някоя горска животинка сигурно се задушаваше. Това, от друга страна й напомни за онова, което бе станало в гората и всичко натежа твърде много на неоформената й психика. - Забрави, спаси гребена и себе си. Аз ще си намеря други жертви. Тръгвай. - избълва всички думи толкова бързо, че драматичният им ефект се изгуби, но нямаше значение. Беше навредила достатъчно и смяташе да намери дупка, в която да се закопае, докато не се наплаче и не огладнее достатъчно, за да намери отчаяние, което да и осигури път до дома.