Алеята между върбите

Отправихме се към града. Не взехме колата ми, която беше паркирана пред гробището, а просто се насочихме към парка с бърза скорост. Озовахме се в една алея. Вече беше започнало да се стъмнява, но не се и съмнявах, че щеше да има хора тук. Ако не заблудени тинейджъри, то щеше да има поне някой от работещите тук. Огледах се и миг по-късно Деймън вече беше до мен. Отново с пъргавината на котка, той се беше промъкнал така, че ако не бях вампир, нямаше да го усетя.
-Ти.. ъм.. -Започнах, след което върнах увереността в гласа си. -Сега ще се храниш с хора, но.. Не съм сигурна дали и аз мога да го направя.
Бях вампир едва от няколко месеца. Ами ако загубех контрол? Трябваше да пазя дистанция от подобна възможност. Съдейки, че в момента се "мотаех" с Деймън Салватор, може би щеше да успее да ме убеди в това.. Че на никой нямаше да му липсва някакъв депресиран загубеняк.. Дали беше прав, зависеше от гледната точка.
Точно в този момент, момче с вид на зубър се виждаше в далечината. Приближаваше. Дори не знаеше какво може би го гризеше.. Щеше да е вечерята на Деймън, а дори не го подозираше.
Погледнах към Деймън. Без съмнение щеше да се възползва от това.. Но интереса в мен не стихваше. Той ме привличаше не само като мъж.. Хищничеството му.. Агресията на дива пума, когато атакуваше нечии врат.. Това исках да притежавам и аз..

За моя изненада, Деймън поиска аз да убия идващото момче, което вече ни беше забелязало, но продължаваше на пук на ситуацията да върви към нас. Когато синеокия изрече, че иска да види на кого е създател, нещо в мен се отключи. Някакъв инстинкт да му се подчиня, ако щеш.. Но по-скоро, желание да го направя горд. Желание, на което не можех да се съпротивлявам, вероятно заради целувката от преди половин час.
Обърнах се към момчето, което вече беше забило поглед в земята. Носеше слушалки и именно заради това не беше чуло нашия разговор. Озовах се пред него и той, в изумлението си и в желанието да разбере как се е случило, махна слушалките и ги пусна свободно да висят от качулката му. Стрелнах Деймън с поглед, след което върнах вниманието си на момчето и го погледнах. Дори не можех да разпозная дали съм го виждала из града.
-Здравей.. -Казах, като го погледнах в очите и зениците ми се разшириха; въздействах му. -Не се познаваме и вероятно няма да научиш името ми. Искам просто да стоиш мирно.
Макар вътрешно да осъзнаваше, че да крещи няма да му помогне, той започна с цяло гърло, когато моите очи почервеняха. Забих зъбите си в разголената част на врата му. Първите няколко глътки ми подсказаха, че вероятно е пил алкохол, но също разкриха, че е пил и върбинка.
-Мамка му! -Изпуфтях, но не бях поела достатъчно, за да ме повали, а само за да ме накара да се отдръпна инстинктивно. Болка изгаряше гърлото ми, но вече усещах, как раните зарастваха.
-От кога всички започнаха да пият върбинка.. -Казах, държейки гърлото си, без да поглеждам Деймън. Не бях осъзнала,че именно някой, така непознат за този град трябваше да е от семейство на някой, който знаеше.. знаеше за вампирите..