Главната алея на парка

Тъкмо бях пристигнал.Оставих багажа с в хотала и реших да се поразходя малко изграда и да го поопозная.Тръгнах по улицата без дори да знам на къде води тя.Често ми се случваше.Просто тръгвах на някъде опитвайки се да се откъсна от всичко и свички.През цялото време си мислих колко ли ще се задържа този път тук.Можеби нямаше да е дълго време.Постоянно пътувах и обикалях.Ня знаех защо го правя.Стигнах някакъв голям парк и тръгнах по главната му алея.Когато стигнах някъде към средата седнах на една пейка.Поогледах се.Наистина приятно място.Нямаше много хора и беше доста спокойно.

Шокирах се когато някакво момиче дойде при мен и с по висок тон ми каза да се махам от тук.Погледнах я странно.Това ми дойде като гръм от ясно небе.Засмях се.Сигурно се шегуваше.Никой не може да ми казва каквото и да било.А и не мисля че този парк е нейна собственост.
-И как реши че можеш да ме изгониш от тук.-погледнах я съвсем спокойно.
-Защо ти не се махнеш от тук.Все пак ти имаш някакви притенции.-засмях се нагло.
-НО ако решиш че ще се поуспокоиш няма да имам нищо против да ми правиш компания.

Не беше никак честно. Изобщо не беше честно. Само след една лекция - изпит. Как можеше? Това не беше нещо елементарно, напротив - това беше подробна история на антропологията, беше уникално важно и трудно нещо. Как щях да се справя, трябваше да уча до припадък. И пак вероятно нямаше да съм подготвена.
Поклатих глава и отворих отвратително тежкия учебник, като се настаних удобно на канапето и потънах в "интересното" четиво. Страница след страница, минута след минута, ред след ред.
След два-три часа дори не бях преполовила раздела, а вече ме болеше главата. имах чувството, че ще се задуша, че има нещо, което ме притиска и нямам възможност да направя каквото и да е било, а и на всичкото отгоре, незнайно защо, ми се гадеше. Станах с мъка и поглеждайки прозореца, реших, че няма да е зле,ако изляза малко навън. А дори и на някоя пейка можех да поуча, ами да, защо не.
Преоблякох се набързо и взимайки "тухлата" в ръце, затворих вратата след себе си. Не мога да кажа, че веднага ми стана по-добре и се оправих, но поне свежия въздух ме разведри малко от малко. Не знаех къде точно да ходя, затова тръгнах безцелно из улиците, като се оглеждах наоколо просто, за да правя нещо. След около десет-петнайсет минути осъзнах, че главата ми вече се бе проветрила и тъй като вървях по алеите в парка, където точно в момента нямаше много хора, реших отново да се пробвам с приятелката ми - антропология. Отворих дебелите корици и забучвайки нос в написаното, почти не гледах къде вървя. Право напред. Буквално не виждах абсолютно нищо друго, освен буквите,а и те не бяха от особено големите.
Внезапно усетих някакъв тъп удар, а секунди след това учебника се изплъзна от ръцете ми и се строполи шумно на земята. Погледът ми се стрелна веднага надолу, а секунди по-късно вдигнах погледа си и към този, в който се бях блъснала. Момиче с русолява коса и светли очи стоеше пред мен, а аз го гледах умно. Разбира се, щом осъзнах каква глупост бях направила с решението си да почета, вървейки, руменина започна да се напластява по лицето ми, а устните ми се извиха в лека и виновна усмивка.
- Много се извинявам. Четях и не гледах къде вървя - оправдах се тихо аз, като погледнах виновно момичето

Вървях със светкавична скорост от болницата към домът ,който споделях с невероятната и добра Електра,дано все още да е такава.Обещах й да мина през нас веднага щом се върна отНю Йорк,но вместо това ми се наложи да попълня едни документи и да обясня на шефа за решенията взети на конференцията. Имах чувството,че летя докато не се сблъсках с едно момиче. Голямата книга която тупна наземята не остана за дълго там,наведох се и след като я вдигнах внимателно я изчистих от мръсотията.
-Не се извинявай,мила. - усмихнах се на младото момиче- аз съм тази,която хвърчи като състезател на последна обиколка.
Засмях се и й подадох тегкото четиво.Явно учеше упорито,но и тя като мен се нуждаеше от намаляване на скоростта.
-Доктор Елион Люпен.
Представих й се и нежно поех ръката й ца да се здрависаме. - Но за хората с които съм направила близък контакт съм само Елион.
Засмях се и огледах да не идват хора от долу и от горе и леко я побутнах да седнем на една пейка.
-Къде учиш?

Толкова много се притесних от факта, че бях блъснала някога, поради факта, че не гледах къде вървя, а бях забила нос в книгата. Учебник, не книга! Книгата беше по-интересна... тази атропологична история. Добре, все тая.
Когато чух думите на момичето, се усмихнах по-широко. Камък все едно ми падна от сърцето. Наистина, много ми олекна, все пак не смяташе, че вината само моя.
- Благодаря - казах с усмивка, поемайки учебника си. Обвих ръцете си около него, но секунди по-късно трябваше да отдръпна ръката, за да се здрависам с доктор Люпен.
- Бейли... Саманта Бейли - казах тихо с леко закъснение и се засмях. Защо ли винаги казвах името си наобратно. Първо фамилията, а после малкото име. Ее, може би... и аз не знам защо - подсъзнателно, несъзнателно... всички теории на Фройд, та и отгоре. Затова.
- Аз също съм виновна. Кой ме е карал да чета, докато вървя... това не е най-нормалното нещо. - оо, определено не беше нормално. Изобщо не беше. А аз бях ли? Стеснително момиче, което види ли момче, се побърква. Да, естествено, имаше причина, която обаче беше перфектна допреди може би година, даже година и половина. Защото да са минало две години, а все още да не съм преодоляла изнасилването, изключвайки държанието ми с Алекс - това си беше частен случай - беше странно. И ненормално.
Но, добре, забравям тази тема. Госпожица Люпен, Елион, ми беше задала въпрос, на който все още не бях отговорила. А трябваше. Усмихнах се свенливо и след като отметнах кичур коса, най-нахално влязъл ми в очите, си поех дъх и започнах да говоря.
- В университета. Специалност Антропология - Да, второто можеше да се разбере и от учебника, но все тая. Може би не го беше забелязала. - А вие, доктор Люпен, преподавате някъде или сте лекар? - попитах, като за жалост не успях да скрия нотката на любопитство в гласа си.

Ранената й душа беше неспокойна,но се стараеше да преодоле болката в миналото си и да продължи напред. Понякога забравям,че хората не съ толкова крехки,в тях има борбен дух,който ги тладка напред и не ги оставя да паднат по лице на асфалта.
- Това е много похвално. Малко са младите хора,които скат да продължът учението си и да имат висока степен на образование.
Чудя се колко всъщност е дълбока раната...Но като се замисля всички си имаме свои рани,коитио остават за цял живот. Може би е време да излекувам своите вместо постоянно да се преструвам,че не са там.
-Лекар съм в болницата на Мистик Фолс,но правя и посещения по домовете.
Замислих се за начинът по който тя ми се представи и се усмихнах широко.
-Тъкмо се върнах от конференция на кардио хирурзите в Ню Йорк за това ще те помоля да ме извиниш ако малката машинка в джоба ми изрищи.Заради катастрофата преди седмици имам един пациент,който е в много тежко състояние и могат да ме повикат всеки момент. Горкото момче е... ох,извинявай.Едва ли ти се слуша за това.
Усмихнах й се извинително,разбира се че едва ли й се иска да чуе за това как оперирах два пъти сърцето му или как е кръвното му след всичките мъчения на останалите лекари. Но най-многоо ми се иска да й кажа за това как ще използвам факта,че съм ангел за да го излекувам и да го видя как излиза от болницата жив и здрав...
-Разкажи ми за себе си. Как реши да се захванеш с антропология?

Усетих как лека червенина се напластява на лицето ми и сведох поглед. Дам, отново се бях притеснила. Или пък засрамила? Не можех да избера по-подходящата от двете думи. А може би и двете? Може би.. Но защо имаше толкова много въпросителни, за Бога?
Не знам. Поклатих съвсем леко глава и отново потърсих очите на момичето. Беше много красива - тъмно руса коса, продълговато лице и топъл поглед. Рядко срещаш такива хора. Особено тук. Преди се чувствах защитена в това градче, но сега... сега бях по-скоро наплашена. И то с основание. Какво ли не ставаше тук напоследък, а да си просто човек... не беше от най-лесната част.
- Всъщност има доста хора в групата, с която съм на лекции. Но иначе, да, малко са хората - съгласих се бавно с нея и на секундата, в която чух "лекар", очите ми светнаха, а усмивката ми стана до ушите. Обичах лекарите. Не, не ги обичах - страхувах се от тях, когато идех на преглед. Но ги уважавах. Беше похвално това, че се заемаха с трудната задача да се грижат за хората. Не само за себе си, но и за другите. Да влизат в операции, мъчейки се да спасят човешки живот.
- Не се притеснявайте, нормално е подобно нещо. Дано момчето се оправи. А иначе с удоволствие бих ви изслушала.
Усмихнах се аз, изговаряйки всичко толкова бързо, че едва ли ми се бе разбрало нещо.Прокарах ръка през косата си и отново забърборих.
- Ами защо... защото обичах такъв тип науки и наистина ми е интересно... като изключим частта с психологията, но това е без значение...

Тя не спираше да ме изненадва с реакциите си към мен или може би към това което казах.
- Едва ли ти се слуша за операции,аз самата едва издържам. По специалност съм психиатър,но временната липса на кардио хирург в болницата ме принуди да използвам втората си специалност.
Сега като го казах на глас мога да се съглася с Ел,че това един ангел,който не разбира нищичко от човешките взаимоотношения да е психолог и да дава морални съвети е нелепо и определено доста смешно.
-Графикът ми е толкова натоварен,че чак нямам време да се погледна в огледалото... да не говорим за пълната липса на личен живот..Но стига съм се оплаквала. Не бива да те плаша с тези неща,защото има и хубава страна на всичко това.Спасеният живот е повече от достатъчна награда.
Загледах се в учебникът й.
-За изпит ли се готвиш?

Веднага бях готова да възразя и може би тъкмо започнах да си отварям устата, когато чух, че тя е психиатър. А аз изръсих пред нея, че не харесвам психологията... Ауч... това беше гадно. Пред психолог/психиатър да кажеш, че смяташ за безсмислено това, което прави. Естествено, не беше безсмислено. Самата наука беше такава, а не психолозите. Прекалено много срещи с такива бях имала, за да смятам, че са може би едни от най-добрите и полезните лекари. Това, което им кажеш, остава при тях.Не го разнасят като клюка напред-назад.Лекарска тайна. Да, това беше може би най-хубавото за мен. Все пак никое момиче няма да иска който и да е било да разбере, че е въпросната е била изнасилена, нали.?
- Ами, да, всъщност утре ми е изпита... - казах леко конфузено. Все пак се предполага, че щом имам изпит, трябва да стоя вкъщи и да уча, а не нещо друго. но може бии беше крайно време да спра да мисля и да се вълнувам от чуждото мнение.
- Но пак казвам, ще ми е приятно да чуя разказа ви. За операцията и това момче... незнайно защо си падам, по такива неща... странни
Засмях се за момент, а след това се усмихнах бегло.
- но коя съм аз, чда ви заадържам. Сигурно си имате работа, самата вие казахте, че графикът ви е натоварен - казах леко тъжно и вдигнах рамене поражечески.

Засмях се искренно и поклатих глава.
-Не се тревожи,все пак всеки има собствено мнение...да ти кажа честно и аз в началото не харесвах психологията. А ако се страхуваш,че ще те опрекна за това че си навън ,а не в къщи залегнала над учебниците ще ти кажа това...Прекаленото натоварване на мозъчните мускули води до психическо натоварване и до физическо изтощение. Лека разходка сред хората е идеалният начин да си починеш.
Тя явно искаше да разбере за момчето,няма да я разочаровам.
-Момчето е на 14 години. Докарахаго с множество фрактури,кръвоизливи и спукан череп. Наложи се да мине първо през стабилизация,след това го вкараха,за ренген на главата. Всичко изглеждаше добре,само леко спукване. Но когато стигна до мен разбрахме че има рак на сърцето.Но след всички наместени кости и закърпени рани,той нямаше да издържи още една операция. Отложихме я с два дена,но дори след операцията която направих за да отстраняобразованието от сълцето му се появиха...усложнения...Назначих лечение,но се страхувам,че и това не помага.

Усмихнах се мило, слушайки момичето. Не можех да не си призная, че чувайки я, наистина ми олекна. Каквото и да ставаше, аз си бях такава - за жалост - и колкото и да исках, не можех да се променя. Исках, опитвах, но успехът не идваше. Изобщо. Но това естествено беше друга тема и аз не биваше точно сега да мисля точно за това.
- Това е ужасно... Толкова малко момче, а такива... увреждания, усложнения... не мога да се изразя - казах тихо и поклатих глава за секунди. Наистина беше ужасно... катастрофи, травми, борба за живот... болезнени спомени.
- Дано някак успее да се оправи. - казах с все същия тих глас и се усмихнах бегло. Огледах се наоколо за части от секундата, а след това вдигнах погледа си към момичето, което беше малко по-високо от мен.
- Оо, значи съм постъпила добре, излизайки. - усмихнах се веднага, този път по-широко и мило - Междудругото, искате ли да седнем някъде? На някоя пейка може би?

-Не се тревожи за него,той ще се оп рави ..Дори мога да се обзаложа,че до два дена ще е на крака и за негово съжаление обратно на училище.
Засмях се и й намигнах шеговито. Копирах движенията й и също огледах алеята.
- А какво ще кажеш да седнем в някое кафене. Ако разбирасе имаш време,но ако не искаш ще се разберем за някой друг път...
Силно се надявах да не ми се наложи да се прибера скоро. Не исках да се изправя пред Електра,защото знам какво ще иска да направя за нея,а аз знам,че ще има и много болка. Така,че определено не бързам да нараня приятелката си.
Аз черпя...-подканих я с усмивка сякаш ще обсъждаме план за световно господство.

Не знаех защо е толкова сигурна, че момчето ще се оправи, но си помислих, че няма да е много удачно, ако я питам. Все пак тя беше лекар, разбираше си от работата и щом казваше, че ще се оправи, значи щеше да бъде така.
- Е, защо за негово съжаление. Училището не е чак толкова лошо. Ако не ти е интересно, поне можеш да се забавляваш с бисерите на класа.
Казах леко замислено и се засмях сравнително тихо. В първият момент се замислих дали този смях беше на място, но след кратки или не чак толкова размисли, осъзнах, че нямаше нищо нередно в него. То си бе така Поне за мен, доколкото помнех.
- В кафе... чудесно. Ако не ви задържам, много бих се радвала - казах след малко с усмивка на лице и погледнах жената леко притеснено - Не може! Та вие почти не ме познавате, как ще ме черпите? - не разбирах това. И нямаше мисля да го разбера Затова гласът ми бе толкова объркан. Но въпреки всичко, се усмихнах мило и преди да е успяла да каже каквото и да е било, допълних.
- Знам едно кафене наблизо, какво ще кажете да отидем там?

п.п. извинявай, че толкова се забавих, просто нямах време ;//

Засмях се.
-Така е,но на него явно не му се ходи много. Всеки път когато спомена изписване той ме моли да го оставя в болницата поне още седмица.
Когато каза за кафето на близо бързо се зарадвах,но бибипкането на пейджъра ми унищожи всичкия ми ентусиазъм.
Бързо бръкнах в чантата си и извадих малката дяволска машинка.
-Болницата...трябва да се връщам. Много съжалявам,Саманта. Но с радост бих излязла с теб на кафе някой друг път. Само мини през болницата и питай за мен. Става,нали?
Засмях се и й махнах за довиждане.
-Ще се видим пак,Саманта. Все пак градът е малък.
Докато се отдалечавах се замислих. Можеше да измисля не толкова злокобно сбогуване.

пп :Няма нищо,то и аз се загубих...