Два дена след бала..

Събудих се. Жаждата нарастваше, а страха ми от това ме правеше уязвима! Защо за бога си бях позволила да пия кръвта от онзи младеж с върбинката.. Или пък онова момиче след бала.. От тогава не бях вкусвала никаква кръв.. Два дена се борех с желанието да стана това, което много време се борех да не бъда. Вътрешната борба беше силна и все по-трудно успявах да я скрия, когато се усмихвах сутрин на майка ми.
Стаята ми беше мрачна.. Не си спомням дори кога си легнах , но трябва да е било преди час или два. Погледнах към глупавия будилник; показваше 03:27 часа. Въпреки опитите да се възпра, аз облякох някаква лилава туника и черни дънкени панталонки, взех си якето и излязох. Дори не бях се погрижила да нося телефона ми с мен.
Вървях по улиците, минах покрай парка и стигнах до скали в гората. И тогава отново загубих контрол. Убих младо момче, на около 16, пресушавайки цялото му тяло. Бях ужасена от себе си. От това, което вършех.
Седнах до езерото, като хлипайки се опитвах да изтрия кръвта от ръцете си, но сякаш на пук тя беше засъхнала.. И тъкмо, когато си помислих,че съм приключила с кръвта, видях туниката си.. Беше в кръв, сякаш излизах от месарница. Отчаяно паднах на колене. Вятърът разрошваше къдриците ми, но сякаш нищо от това (което би имало значение за мен попринцип, като прическата) нямаше значение. Това не бях аз и не бях сигурна как щях да се контролирам за напред.
Бях приклекнала напред, съвсем отчаяна.. хлипайки от страх от самата мен.. и от това, че преминавах през това съвсем сама. Отправях излишни молитви.. И на пук на моя негативизъм се чуха тихи стъпки. Сякаш молитвите ми не само бяха чути, но и вървяха към осъществяване.. Дано само не беше някой човек!
Скалите опасваха района така, че почти всичко беше в сянката на нощта. Дори и за вампирско зрение беше трудно да се различи идващата фигура. Бях обърнала глава към силуета, но тялото ми продължаваше да е приклекнало.
Чак тогава го разпознах; когато се приближи и коженото му яке проблясна на лунната светлина.
-Деймън.. -Казах и облекчено, и изплашено едновременно.. Приличах на някое чудовище.. С дрехи и ръце в кръв..

Изправих се бавно. Всяка кост от моето тяло се чувстваше като от олово. Самата аз се чувствах тежка и тромава, дори глупава. Канех се да кажа толкова много неща. Че никога не съм искала да наранявам някого.. Че не съм такава, не бих пресушила тяло по средата на гората.. Че сякаш жаждата се засилваше и това беше моето оправдание. Но как за бога трябваше да обясня всичко това, когато устните ми отказваха да се мърдат? Всичко, което излизаше от треперещите ми уста бяха несвързани думи заради шока, който мозъкът ми преживяваше.
Той ме прегърна, искаше да се успокоя.. Тялото ми се отпусна на неговото, а сълзите не спираха да падат и да прекосяват не толкова дългата пътека от окото до края на бузата ми. Кожата ми беше по-студена от всякога, но причината не се криеше в застудяващия вятър, който пронизваше телата ни с остриетата си. Сякаш самата кръв се беше отдръпнала от кожата ми.
-Какво ще правя сега? -Прошепнах тихо, почти без глас, накъсвайки всяка дума.. Края на изречението почти се губеше от звука на врани, накацали на съседното дърво до скалите. - Какво ще правя.. Това не съм аз, какво се случва с мен?
Дълбоко в себе си вече знаех, че "това не съм аз" не беше правилно. Човешкото момиче Каролайн нямаше как да оцелее. Тя беше далеч по-различна от това, в което се бях превърнала. Беше повърхностна. Беше незряла. Но каква бях аз сега? Убиец? Чудовище? Бих предпочела своето предишно аз, пред това да преливам чужда кръв..Какво щеше да каже майка ми за това? Шериф Форбс има дъщеря, която избива населението на Мистик Фолс! Или поне тази част, която може да бъде избита.. Нямах си на идея с какви очи щях да я погледна, да се усмихна.. Дори да живея под един покрив с нея. Всичко беше толкова объркано в главата ми. Всяка една емоция беше умножена поне по сто, а сетивата ми бяха прекалено изострени; това щеше да ме подлуди.
Отдръпнах се за момент, като сложих ръце върху лицето си. Толкова бях отчаяна; единственото, което разсейваше тази моя паника за момент, бяха красивите сини очи на Деймън.. Вглеждайки се в него, аз се чувствах добре. Спокойствие ме връхлиташе и ме караше да оставя всичко на стоп кадър за секунда.
Гледах синеокия, докато тялото ми все още леко се тресеше от страх, неописуем страх към ужасно много неща.

Якето му ме стопли, карайки раменете ми да се отпуснат. Някакси голяма част от паниката започваше да се топи, като ледчета в чаша, сложена под огън. Качихме се на високите и величествени скали. Гледката сутрин сигурно беше божествена.. Мъглата около висините, осветените дървета, зелената трева около езерото.. Ако имах очи и уши за това.. за песните на птиците и красотата на природата.. Но сега девствената представа за това беше заменена за кръв. Кръв и само кръв.
Изчистваше кръвта от лицето ми, когато забелязах, че и неговите сетива бяха също толкова изострени. Бях го сравнила с изящен хищник, но нямаше да е достатъчно. Тъмнината погълваше по-голямата част нас; от видимото около нас. Очите ми обаче бяха вперени в него. Не знам дали целеше да ме успокои, но думите му бяха повече от успокоителни.. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Уверяваше ме, че нямаше нищо.. Че всичко е наред.. Знаех,че не е така, но сякаш някой ми беше инжектирал морфин; почувствах се по-добре в целувките му.
Облегнах глава на рамото му, като зарових лицето си. Трепетите на тялото ми започнаха да намаляват, но все още напомняха, че са там на няколко минути веднъж.
-Толкова ме е страх. -Казах, но вече по-спокойно, почти без да заеквам. Усещах как сълзите ми си проправяха път по тениската му, засъхвайки в малки, мокри петна. Спиралата ми се беше размазала, като за световно, а в комбинация с кръвта, която имах по себе си преди 10 минути, приличах на подранил гост за парти по Хелуин.
Беше моят създател. Беше дошъл, като някакъв ангел хранител, за да се погрижи за мен. Разбира се, нямаше как да го моля за това. Исках да остана в неговите прегръдки. Чувствах се сигурна; чувствах се добре. Сякаш всичко замръзваше, докато съм в ръцете му. Разтапях се; единственото което пречеше това да се случи, беше огромния страх, закоренен в мен .. срещу самата мен.
-Имам си само теб.. Не си отивай.. -Прошепнах тихо; почти без да се чува.

Когато ми каза, че няма да ме остави, аз се успокоих. Усетих как хлипането ми намаля и треперенето го последва. Студения вятър брулеше клоните на близкото дърво, но като изключим това и мъглата около езерото, вечерта беше ясна и спокойна. Дори прекалено спокойна, помислих си и погледнах към луната. Сигурно имаше върколаци. Ако имаше, ние с Деймън бяхме в наистина голяма опасност.
-Върколаци.. -Казах с прегракнал глас. Сякаш плача беше отнел възможността ми да говоря ясно и високо. -Не сме ли в опасност?
Въпросът ми беше по-скоро факт от колкото нужда да кимне или да ми каже "да".. Но не знаех къде ще отида.. Като се замисля, да се прибера в такова състояние беше немислимо. Как щях да обясня на майка ми окървавената туника? Сигурно омразата й към мен щеше да се поднови с пълна сила. При Бони? Можех да видя съдещия й поглед по мен още от сега. При Елена? Сигурно беше при Стефан.. А точно в момента не исках да виждам нито един от двамата.
Замисляйки се над всичко, осъзнах, че наистина нямам никого освен Деймън. Елена никога не е била толкова близка с мен. Бони никога не харесваше факта, че аз се бях превърнала във вампир (не го исках и не мисля, че можеше да ме вини за природата ми).. Майка ми се срамуваше вътрешно от мен, макар да е свикнала с мисълта, че малкото й момиче е чудовище.
Деймън.. той ме използва, но никога не ме остави да умра. Когато Клаус искаше да ме използва и беше затворил мен и Тайлър, той дойде.. Когато бях измъчвана от онези върколаци и Тайлър не направи нищо.. той и Стефан дойдоха.. Макар да беше толкова лош в началото с мен.. сега беше този, който ме прегърна и щеше да ми помогне.. Отново.
Погледнах го отново.
-Не мога да се прибера вкъщи.. -Казах бавно. -Майка ми е там.
Помислих си, дали той също не искаше да се прибира? Щях да го разбера. Вероятно Стефан и Елена се бяха събрали в имението и щяха да демонстрират своята привързаност, което щеше малко или много да го дразни. Да ходи по баровете беше опция, но не изглеждаше сякаш иска това в момента. Какво друго можеше да прави вампир, като Деймън Салватор навън? Той не беше като обикновените вампири; нито беше жаден единствено и само за кръв, но и не преследваше зайчета. Беше нещо средно и наистина нетипично. Каква ли щях да бъда аз? Съдейки по днес, аз спадах към кръвожадните убийци без душа.. без контрол. Не исках това.

Върколаците се приближаваха и ние трябваше да бягаме. Ако останехме още малко тук, щяхме да бъдем убити или поне ухапани. Той се изправи и хвана ръката ми. Даде ми указания, като тонът му беше мек и много грижовен, дори да не го осъзнаваше. Рядко бях виждала Деймън да говори така на някого. При мисълта, че понякога го беше правил с Елена ме жегна и ме накара да почувствам болка в гърдите от това. Но замисляйки се, бях го виждала да използва същия този тон и към мен няколко пъти; напоследък по-често.
Тръгнахме да бягаме. Бързата ни скорост щеше да ни даде предимство. Върколаците ни бяха надушили, но не можеха да бягат чак толкова бързо. Чудех се, дали са открили трупа на момчето? Отново ме заля вълна на вина; чувствах се гузно. И все пак не спрях да бягам. Деймън стискаше ръката ми силно, докато малко след това пред нас не се показа имението. Елена и Стефан ги нямаше вътре; можех да го усетя още от вратата. Влязохме вътре; трябваше да махна тези дрехи и да се изкъпя. Деймън ме убеждаваше наистина кратко време, защото и на мен не ми беше приятно да нося тази туника, подгизнала в нечия кръв.
Влязох под душа и пуснах гореща вода. Усетих как от тялото ми се стичаше чуждата кръв, което ме накара да почувствам още по-силна вина. След около 20 минути реших, че размислите над това какво направих, как ще се почувства семейството му когато разбере.. Реших, че тези размисли ми бяха достатъчни. Почувствах се наистина изтощена да продължавам да дълбая в това.. Можех да го правя и утре, но сега имах нужда от почивка, колкото и жестоко да звучеше.
Излязох и се огледах. Стаята на Деймън беше голяма, но за моя изненада, не беше кой знае колко претенциозна. Отворих гардероба му.. Наистина се надявах да не възразява, че щях да взема някоя негова риза на заем. Намерих една сива тениска и я сложих. Стигаше малко под кръста ми, но щеше да свърши работа за тази вечер. Огледах се в огледалото, преди да достигна стълбището. Косата ми беше мокра и къдрава, а лицето ми- все още бледо заради преживяното. Въздъхнах.
Слязох по стълбите и видях Деймън на дивана. Седнах до него по турски, след което се усмихнах съвсем леко.
-Надявам се не възразяваш.. -Казах, гледайки към тениската. -Но.. не нося други дрехи.. Дори не знам с какви ще се прибера след малко..
Знаех, че щеше да е неприлично и нахално да поискам да остана за вечерта. Все щях да премина покрай върколаците и да се прибера, нали?

Ясно се четеше в погледа му, че няма намерение да ме пусне. Разбирах го, наистина, но се чувствах неловко. Знаех, че още на сутринта ще се опитам да изляза възможно най-рано, за да не бъда в тежест или да се пречкам на Деймън. И той си имаше живот, и той си имаше проблеми. Всеки един човек или вампир си имаше. Всяко едно същество беше дори по-точно да се каже..
Когато ме докосна, сякаш потрепнах и първоначално го погледнах с леко изумление. Ръката му беше върху моята и макар да не беше кой знае колко топла, в сравнение с моята си беше направо вряла. Не помръднах; сякаш нарочно се опитвах да удължа този момент до максимум. Сякаш исках да останем така завинаги, но знаех колко глупаво звучеше.
В следващия момент неговия глас провали така дългото мълчание. Каза, че ще спи на дивана и ще отстъпи стаята си на мен. Стори ми се изключително мила постъпка; не всеки го правеше.. А повечето от тези, които го правеха, изявяваха огромно нежелание в началото, може би дори към края на "престоя" на своя гост.
-Сигурен ли си? -Попитах, но отговора беше ясен. Кимнах и се качих бавно по стълбите. Легнах в огромното му легло. Замислих се, колко ли жени са прекарвали вечерта тук? Аз никога не бях.. И ироничното е, че наистина "прекарвам вечерта тук", но не с Деймън.
Мина час, но все още се въртях. Мозъкът ми отказваше да се изключи и да ми позволи да заспя за момент. Взех одеалото и се увих с него, като слязох по стълбите. Светлините бяха загасени и хола изглеждаше мрачен, дори за един вампир, като мен. Деймън беше легнал на дивана, но бях почти сигурна, че не спи. Или може би просто си подремваше?
Бавно слизах стъпало по стъпало и застанах до дивана. Той беше със затворени очи, вероятно тъкмо се беше унесъл.. Макар скоро да беше време за изгрева, едва сега мозъка му си беше позволил да потъне в страната на сънищата..
Седнах съвсем леко на фотьойла и се загърнах плътно с одеалото. Да бъда в една стая с него попринцип ме изнервяше, но сега ме караше да се чувствам спокойна. Точно тогава видях, че отвори очи.
-Съжалявам, аз.. Не исках да те събудя.. -Казах виновно, като за момент се почувствах като голяма егоистка. Не го оставях да си почине заради МОИТЕ проблеми и МОЕТО присъствие.

Той ми показа ясно, че не е спал до сега, а просто е искал да види моята реакция. Не се изненадах -беше решение точно в тип "Деймън", но не ми беше до това да го съдя в момента. Ако започнехме да се съдим един друг, вероятно той имаше цял списък, от който да ме "заяде", именно за това реших просто да кимна. Следващия му въпрос обаче ме изненада. Попита дали просто не съм могла да заспя, или имах нещо против неговата стая. Тъкмо се канех да отговоря, когато се чу шум, който обикновените хора нямаше да чуят. Върколаци се навъртаха наоколо. И те имаха остър слух, за това изчаках да преминат, което се случи доста бързо, благодарение на слънчевите лъчи, които величествено започнаха да огряват всеки милиметър от Мистик Фолс пред себе си.
Погледнах Деймън и отново се досетих за въпроса му от преди малко.
-Стаята ти е изненадващо приветлива и не мисля, че тя е причината да не мога да заспя. -Започнах бавно, несигурно, като погледа ми любопитно шареше по лицето на синеокия. Тъмнината в стаята криеха голяма част от него, но все пак можех да различа спокойното му изражение.
-По-скоро мисля.. -Продължих. - .. че мозъка ми отказваше да заспи. Не спирам да мисля, да се виня, да .. да правя милион неща, както винаги.. -Засмях се съвсем леко, макар смеха ми да излезе като тъжна полу въздишка.
Погледнах отново създателя си, като се опитах да преценя дали ме съжалява или наистина е загрижен. Не исках да бъда съжалявана; не ми харесваше да знам, че някой можеше да си каже "Горката малка Форбс! Никой не я обича и никой не се грижи за нея и тя се превърна в нещо ужасно!"..
Точно в момента обаче, под погледа на Деймън се чувствах уязвима и защитена едновременно. Уязвима -защото можеше да види всичко.. Всяка една емоция в мен. До толкова бях объркана, че нямах достатъчно сили да скрия моите емоции и чувства. Защитена - защото знаех, че съм в безопасност с него. Нямаше да ме съди, да ме кара да се чувствам зле.. Всъщност дори като човек имаше моменти, когато не беше нужно нищо друго освен да мълчим и да се целуваме.. Не беше нужно да му обяснявам колко наранена съм - той го знаеше и тогава ми даваше това, от което имах нужда.. Ласки и любов. Нещо, което не получавах..
Усетих, че бузите ми се бяха изчервили съвсем леко при спомена за всички целувки; за всички вечери един с друг, които сме прекарали. Като изключим някои унижения, имахме и доста добри моменти.
Изправих се бавно и го погледнах , увивайки одеалото още по-плътно около мен.
-Аз.. Май трябва да си вървя.. -Казах, все още без да отстъпвам нито една крачка към горния етаж, за да взема якето и късите си панталонки. Знаех, че щеше да забележи моето така незначимо зачервяване, но не знаех какво щеше да си помисли? Вероятно нямаше да сгреши, ако каже, че изпитвам силно желание да го целуна.

Той каза, че не е нужно да си тръгвам още и се озова пред мен. Можех да усетя кожата му; как се допира до моята.. Как пръстите му стискат моите съвсем леко. Главата ми беше наведена надолу; беше ме срам да го погледна по една или друга причина. Усещах как се държеше толкова мило с мен.. Трябваше ли да се доверя? Или да избягам у дома, ако разбира се, успеех да стигна без никаква драскотина.
Чак след тези размисли го погледнах. Сините му очи бяха бистри. Гледаха в моите, сякаш се опитваха да видят нещо, което съм скрила. Добави,че Стефан още не се е прибрал, както и че не иска да си тръгвам. Това беше напълно достатъчно да ме накара да остана. Не можех да се противя на желанието да съм около него; всичко, което исках сега беше именно да съм с него.. Да не се отделям от ръцете му и за миг.
Стисна ръката ми, което ме накара да се усмихна съвсем леко.Попита ме дали ще остана още малко.. Очите му ме молеха, а аз продължавах да се взирам в тях, докато той не се приближи и не ме целуна. Тези целувки ме объркваха все повече. Но се отдадох напълно на тази кратка но изключително вълнуваща за мен целувка. Отдръпна се и ме погледна, а аз сведох поглед за малко.
-Ще остана.. -Казах.. - А ти ми кажи защо ме целуваш.. Ако е начин да ме накараш да остана.. знаеш, че действа.. -Засмях се леко, макар тази мисъл да ме опари. Искаше ми се да има друга причина, а не просто "Скучно ми е и за това решавам да те целувам и обърквам все повече!"Не исках да се случи както преди отново. Беше наистина болезнено. Деймън никога не разбра колко наивно влюбена всъщност бях в него. Не само като "падам си по теб", а като болезнено влюбване, въпреки всички и всички. Но все пак той не го разбра. Дали сега го знаеше?
Ръката му все още беше хванала моята, а пръстите му съвсем леко и бавно се галеха в неговите. Сякаш самото им съществуване зависи от това действие. Погледът ми беше насочен надолу, макар в главата ми да минаваха хиляди мисли едновременно. Дали щеше да ме целуне отново? Дали щеше да ме погали по бузата? Щеше ли да ме притисне в себе си и да ме прегръща силно? Щях ли да съм все така влюбена в него? Цял живот? Иска ми се да можех да отговоря на всички въпроси, но за жалост можех само да чакам..за да разбера.

Неговите целувки продължиха. Каза ми, че това може би не е начин да ме накара да остана, но не довърши изречението си. Махна ризата бавно. При всяко едно копче, кожата ми настръхваше така, че не можех да си поема дъх; сякаш бях астматичка в пристъп. Защо ми действаше така? Като се замисля, нито Мат, нито Тайлър ми бяха въздействали така. Нито един от двамата не ме беше карал да настръхна и да забравя името си за дълго време.. Сякаш Деймън беше нещо ново и непознато за мен и за моите сетива. Не, не беше просто привличане, защото милиони пеперуди пърхаха в синхрон в стомаха ми.
Стигна до последното копче, а после ръката му се озова на гърба ми отвътре. Затворих очи; ризата падна до краката ми, а аз бях гола. Гола не само физически, но и психически. Каквото и да реши да прави с мен, щях да се съглася. Толкова ме обсебваше мисълта да бъда със синеокия вампир, че не можех да мисля за нищо друго. А и за какво за бога трябваше да мисля в момента? За това, че Елена си е играла с Деймън, а сега може би той си играеше с мен? За бога, бих му го позволила, защото това беше нещо , за което копнях от както се запознахме.
Започнах постепенно да го целувам малко по-смело. Да показвам , че наистина го искам. Той ли беше всичко, за което съм мечтала? Той дали си бе помислил по същия начин за мен някога? Толкова ми се искаше да разбера..
-Деймън.. -Казах тихо, но беше по-скоро отчаян зов, който показваше, че го искам възможно най-близо до мен. Исках да го целувам и галя, да съм негова. Това никога нямаше да приключи.. Моята страст към него..
Макар да го целувах, тялото ми стоеше неподвижно, чакайки някаква реакция. Исках да знам.. дали щеше да спре и да ме отреже или щеше да ме посиак до толкова силно, че да ми позволи и аз да махна дрехите му. Боже мой, не можех да повярвам, че бях готова на абсолютно всичко за този мъж, който до преди няколко месеца ме унижаваше по толкова лош начин..
-Ако си играеш с мен.. Деймън.. моля те недей.. Жестоко е.. -Прошепнах тихо, докато ръката ми съвсем леко се озова на врата му. Погледнах го, като преглътнах. -Знаеш, че съм влюбена в теб.
"Още от когато ти не ме искаше, а искаше Елена.." допълних на ум и го гледах, без да кажа нищо.. Не бях способна да кажа нещо повече.. Просто го исках..