Мъгливата пътека

След училище не ми се прибираше у дома. Баба ми отново щеше да я няма цял ден, все пак е медицинска сестра и отсъства по дни от вкъщи. Деймън вероятно не искаше да му се обадя и аз .. просто реших да се поразходя.
Вървях по една пътека, без много да се замисля къде всъщност отивам. След около 10-15 минути осъзнах, че бях на място, което никога не бях виждала преди. За скромната седмица, от както съм тук, бях научила много места, но никога не бях стигала тук.
Мъгла се стенеше наоколо и пречеше да видя на повече от няколко метра пред мен. Сцената беше като изкарана от филм на ужасите.
Но аз не се страхувах. От почти 7 годишна знаех, че съм вещица и бях напреднала доста, следователно можех да се защитавам. И все пак, не беше за предпочитане да се разхождам из пустите гори.
Продължих да вървя, като се заслушах. Можех много ясно да усетя, че има някой наоколо. Този някой май не беше човек?
-Знам, че си там. По-добре излез. Няма смисъл да си играем на криеница.. -Казах уверено.. Може би по-уверено, от колкото се чувствах в действителност.