Кейът

Да се правиш на пиян си е цяло изкуство. Знам това от личен опит.
Стъпка напред, може би две, но не повече. Поне не на веднъж, а само след добре премерена кратка пауза с леко клатушкане, но не и прекалено. В противен случай или излизаш прекалено трезвен или си личи, че всичко е актьорска игра. Пък и винаги има шанса да се вживееш прекалено много и да завършиш пребивайки се на земята с изкълчен глезен след не особено добре премерена крачка.
Усещах присъствието му във въздуха: дъхът на злото сякаш прокарваше пръст по гръбнака ми и ме караше да настръхвам, но все още не можех да го видя.
Демон, можех да предположа. Вампирите по това време са рядкост извън задушливите барове и стаите на злощастни наивни момичета.
Още няколко клямбучшащи се стъпки и истерично звучащ смях при няколко от залитанията и бях на ръба. Лъхна ме солената миризма на морската вода. Ах, как обичах този мирис. Вълните се разбиваха някъде назад в пясъка и създаваха монотонно звучащ саундтрак за мислите и действията ми. Отпуснах се леко, но типично "по пияндурски" на ръба и се зазяпах в отражението на луната във водната повърхност. Захванах се с каишките на едната обувка и се заслушах. Стъпки. Катарамите си бяха трудна работа за предполагамо пияната мен. Приближаващи стъпки. Адреналина се изстреля през вените ми и трябваше да подтисна желанието да се засмея звучно и доволно.
Толкова бяха лесни. Правиш се на припадаща госпожица с неудобни високи обувки и те са ти в краката, неочакващи нападението. Не че не им давах възможност да реагират - имах повече достойнство от това да им забия ножа в гърба докато закачат якето ми на закачалката в някой хотелска стая, и все пак изненадата ги обездвижва за секундата, която ми е нужна.
Тогава нападам.
И ето че поредният мъжки силует се е надвесил над мен.

Лешниковите му очи се присвиха леко щом светлината от близката лампа полази лицето му.Измърмори нещо твърде нечленоразделно,за да бъде разбрано от околните, но по тонът му ясно можеше да се заключи, че ругае.Превъртя се веднъж и усети как въздухът се разделя на две, а гравитацията, онази кучка, която само си намираше повод да напомни, че въпреки всичко и всички остава непобедима, го притегли надолу за една неблагоприятна среща с дървените дъски на пода.Деймиън Батил се чувстваше като изтривалка.Имаше махморлук за поредна вечер и осъмваше в чуждо легло..в случая под.Неоновите цифри над главата му отброяваха с бавен такт отминаващото време, ала той не ги удостои с нужното внимание, по простата причина, че нещо го опипваще щателно.
-Хенри..-измърка женски глас в ухото му.
Кой по дяволите беше Хенри?
Ретроспекцията нахлу в главата му и му подейства като плющящ шамар от ръката на лакирана госпожица.Само няколко часапо-рано бе намерил поредната си жертва.Омъжена, тридесет годишна, мъж счетоводител пратен в командировка в Охайо.Горката, принудена десет години да търпи едно и също, толкова до болка стандартно, че чак костите му се кривяха.Ала Батил знаеше как да оправи..
-Хенри..-натрапчивото мърморене отново прекъсна мислите му.Те принципно бяха разбъркани и несвързани като детска рисунка с пастели, но рано сутрин беше дори по-лошо..-Хенри, съжалявам ако съм те събудила..ела и се върни в леглото, за да довършим..
-Шлайфане?-изправи се бързо и затърси дрехите си с някаква причудлива трескавост, пасваща повече на закъсняващ за час ученик.
-Щом искаш така го наречи..-жената се бе изправила и разтриваше бедра едно в друго в някакъв сексуален транс.
Ала той я подмина и се приближи до прозореца.Някъде в мрака се открояваше силуета на дундест мъж с провинциален вид, който държеше шлайфмашина и минаваше капакът на колата му, отново и отново.Копелето съсипваше машина, която струваше повече от някои страни в третия свят.
-Дороти, кога каза, че се прибира мъжът ти?-зададе въпроса си през зъби Батил.
-О, не..

Петнадесет минути по-късно Деймиън Батил палеше първата си цигара от седмица насам.Полупрозрачният дим пропълзя измежду устните му и се изви хаотично в смраченото пространство.Ленивата усмивка разкривяваше чертите на лицето му, а той изглеждаше прекалено спокоен, предвид, че колата му бе съсипана, както и бракът на Дороти разбира се..Ама какво значение имаше второто изобщо?Беше си изкарал прилично, по-добре от колкото да бе останал в компанията на вечерното шоу на Опра, но все пак нищо не можеше да се сравнява с..
-Блондинка.-заедно с поредната порця дим от устните му се изплъзна и коментар, който бе повече от неуместен.
О, да.Явно вечерта тепърва започваше.
-А аз си мислех, че сме на изчезване-каза малко по-високо.-Любителите на романтичните обстановки имам предвид.
Крачките му ставаха все по-уверени докато скъсяваше дистанцията помежду им.

Чифт високи обувки сега хвърляха сянката си точно до моята. Бяха красиви, невъзможно беше да се отрече - черни, велурени, с черна лъскава подметка и по една тънка и изящна каишка преметната двойно около глезена, но пък ако една жена изкара двадесет и три часа и, съдейки по това колко време беше минало от последния път когато погледнах часовника си, около четиридесет минути на тези красавици.. да кажем, че си бяха като модел от испанската инквизиция. Размърдах пръстите на краката си, позволявайки си да се насладя на свободата и на хладните капчици морска вода, които достигаха до кожата ми всеки път, щом вълните се разпорваха от дебелите колове, на които се крепяха влажните дъски на кея. Вгледах се в стъпалата си, ослушвайки се за стъпките. Маникюр и педикюр, всичко пасваше със семплата червена рокля, която бях избрала. Беше тясна около талията и се разкрояваше леко до средата на бедрата, предоставяйки ми перфектното скривалище за оръжия - една също така ярко червена ножница, която се сливаше с плата и правеше красивата сребърна кама напълно невидима, както и шишенцето със светена вода.
- Блондинка, - заяви тих глас зад мен. Това явно не беше предвидено да го чуя, затова го игнорирах. Ако го беше казал по подигравателно, а не толкава "охо-още-една-златна-рибка-в-моята-мрежа" сигурно щях да скоча да се защитавам. Обожавах пиянски аргументи. Позволих си да се изкикотя невинно, поддържайки ролята на беззащитната пияна госпожица, свила в дясно, а не в ляво на път към вкъщи по погрешка и озовала се тук, на пустия кей. Само ако знаеше, че се смея на лошата участ, която бе на път да го сполети.
-А аз си мислех, че сме на изчезване, - обади се отново демонът. Едвам се сдържах да не извия шия на сто и осемдесет градуса като светкавица. Блондинка ли беше и той? Добре де, мъжки вариант, както и да е той. Блондин? Погледнах дезориентирано нагоре, после завъртях поглед към него, фокусирайки се първо на лампата в далечината, а после и върху самият силует. Усмихнах се глуповато и леко недоумяващо.
-Любителите на романтичните обстановки имам предвид, - добави гласът. Приятен глас, помисли си една побъркана част от мозъка ми, типът глас, чийто шепот искаш да чуваш в ухото си късно вечер. Ето такъв им е проблемът на пияните момичето, така разсъждават и те и накрая завършват объркани и използвани като носни кърпички. Това нямаше да съм аз.
- Така е, - добавих аз, оглеждайки го отгоре до долу. Ако трябваше да сме честни изглеждаше сякаш се е обличал на бързо - леко накриво, леко намачкано. От устните му се извиваше струя дим, която ставаше все по-прозрачна и по-прозрачна с височината, докато не се загубеше насред звездите. Източникът на дима? Цигарата, почиваща си в ръката му, която на тази светлина можех да разпозная само по тежката миризма на тютюн и оранжевикавите проблясъци на горящия и край.
Вгледах се в лицето му, младо, красиво, на пръв поглед добронамерено. Сърцето ми се сви леко, когато стигнах до очите. И те като останалата част от чертите му бяха прекрасни, а мисълта за демонското изчадие, което се криеше зад този остроумен поглед, разбиваше момичето в мен на малки парченца.
Доведи го по-близо, крещеше ловецът в мен. Да, точно така, по-близо, шепнеше развълнувано момичето. Ако не ми трябваше за да си играя добре ролята, щях да пратя тази досадна кучка по дяволите. Ха! Колко иронично..

Чифт сини очи, чифт кафеви.Една тлееща цигара, напът да се превърне в поредния неизползваем боклук.Бледата светлина, която танцуваше по савършенно русите и коси, пълзяща по плътните и устни.Той перфектният престъпник, нарамил на едното си рамо махмурлука, на другото желанието да оплеска нечий и друг живот.Един и същи сценарий, различна сцена и декори.При много късмет актьорите се сменяха, заедно с публиката.Чувстваше умора, но знаеше, че не може да спре.Беше само въпрос на време да му теглят куршума, да го наядат червеите..както искате го наречете.Гледаше да прави това, което правеха всички.Да оцелява, нали се сещате.Макар понякога въпросното оцеляване да бе свързано с някой и друг тон тиня.Какво друго можеше да се очаква от демон.Врящ казан, натежала от грехове душа, безкраен списък с престъпления, по-засукани и от сценарий на хорър филм.Добре, може би всичко без казана.
Нещо в нея.Нещо по начина по-който седеше издаваже особен вид напрежение. Мракът се стелеше на пластове, като най-гъст бе в периферията, където бе невъзможно да различи отделните силуети.Луната сякаш пълзеше към група скупчили се облаци, сякаш усещаше какво предстоеше.Устните му се разтвориха, жадно поемайки последната доза натрапчив дим.Сведе поглед към дрехите си, бяха повече от окаяни.Крачол, копчета, яка..неща, които не стояха на мястото си.От другата страна, тя издокарана в перфектна червена рокля.
Чифт сини очи, чифт кафеви.Явно разликите помежду им не се изчерпаха само с това.
Бледите му пръсти запратиха това, което само до преди миг бе грижливо свита цигара, някъде из тъмните вълни на морето.Прокара ръка през гъстата си черна коса, някакъв странен навик, който изглежда бе единственото устойчиво на времето в живота му.После закрачи уверено към нея.Не опитваше да прикрие намеренията си, нито да избяга.Не беше такъв.Скорост, време, траектория.Имаше ги и трите компонента, съставящи уравнението.Вече застанал зад нея, осъзна, че няма дори жалко подобие на план.Протегна ръце и ги сключи около корема и, принуждавай ки я да се идправи.Нещо в кръвта му закипя, заплаши да го унищожи.Това нещо бе изгарящата комбинация между кожата на бедрото и и пръстите му.Пълзяха нагоре, стигнаха до рязко контрастиращата студена повърхност на камата.
-Знаеш ли-започна той, а устните му бяха опасно близо до ухото и.-Двамата с теб си приличаме, напук на очевидните разлики помежду ни.
Не виждаше лицето и.Усещаше само лекото и дишане.Топлият вуздъх излизаше от дробовете и и оставяше следа в пространството.
-Знаеш ли каква е, русокоске?-продължи той, със същият самоуверен тон, същата дразнеща нотка, настанила се в гласа му-И двамата сме убийци.
С едно рязко движение крехкото и тяло бе принудено да се завърти като пумпал.Мекият плат на роклята и последва движението .Момичето бе запратено върху дървените дъски, а звукът от сблъсъка отекна в тишината, достигайки до съзнанието му.Не искаше да я убива.
Господи, нещо ставаше със садистичната му страна и хобитата му на масов убиец.

Най-мразим химия.
Никога не го бях схващала този предмет. Кислород, валентности, простотии, разни шантави сметки и наименования, които никога не можех да науча независимо колко се мъчех. От друга страна, химията между двама души си е нещо просто, набиващо се на очи за секунди, елементарно. Но пък и тя не е много лесна за контролиране.
О, да. Най-мразим химията.
Догарящият фас отлетя към вълните и се загуби на сред тъмната им прегръдка. Проследих пътя и с поглед, изпращайки огъня към неговата кончина. Не беше логично да очаквам да потъне, но странно защо точно в този момент логиката ми убягваше и аз с присвити от изненада очи проследих остатъка от цигарата по пътя и към брега. За секунда се зачудих дали ако демонът ме разкрие и, следвайки инстинктите си за самозащита, ме убие, точно тук, точно сега.. зачудих се дали ако трупът ми се озове във водата и аз ще плавам към пясъка, за да бъде открита безжизнена няколко дена по-късно от случайно преминаващи през запустелия плаж заблудени души. Може би да, а може би не. Може би щях да потъна и да бъда погребана сред рибите. Не звучеше толкова зле. Те поне не говорят, не те обсъждат, не лицемерничат като обясняват колко прекрасна и мила душица си бил приживе.
Не че щях да се дам толкова лесно. Не възнамерявах да умирам без бой. Но ако трябва да сме честни по забързаната и целеустремена походка на демона бих могла да заключа, че вече бях разкрита. Вече ни деляха секунди и правилното движение. Беше умен, това му давам най-малко. Повечето свръхестествени същества бяха пияни от силите, които притежаваха, омаяни от своите дарби, от способността си да убиват без затруднения. Това ги правеше лесни жертви на добри ловци, като, казвам го с цялата си скромност, мен. Но не и този. Явно си беше патил от несъобразителност и си беше извадил поука.
И ето че дистанцията помежду ни се стопи като восъчна свещ метната насред пламъците на камина. Сърцето ми изпусна един удар, а после реши да компенсира с паника и скоростно барабанене. Още щом осъзнах накъде се е запътила работата, реших да не си давам много зор и да го оставя да ми покаже, че знае коя съм, какво съм. Така можех да се самозалъгвам до последния момент, че просто му пука много за пиянстващата блондинка и затова бързо, бързо се придвижва в моя посока, независимо, че всъщност не си вярвах особено много. В момента, в който ръцете му се заключиха около мен и ме вдигнаха нагоре до изправено положени, започнах леко да се замислям дали нямаше да е по-добре ако го бях посрещнала с готовност, леден поглед и насочено оръжие.
Е, шанс.
По дяволите и химията. Усещах как пулсът му се ускорява наред с моя, но този път не бях особено сигурна, че причината се крие в напрежението и уплахата, адреналина. Бях далеч по-склонна да вярвам, че се дължи на пръстите му, изненадващо топли в контраст с нощния морски бриз, които се изкачваха бавно по бедрото ми. Опа. Мисля, че на всички ни е ясно, какво се намираше на сантиметри от ръката му.
Мамка му.
-Знаеш ли, - отново този глас. Кадифе върху остриета. Точно като плата на роклята ми, който покриваше ръката му, играеща си със сребърната кама. -Двамата с теб си приличаме, напук на очевидните разлики помежду ни.
Дъхът му ме разконцентрираше безумно много. Не беше правилно, никак даже, но беше факт. Химия, както казах. Прехапах език, очаквайки щипещата изненада от внезапната болка да прочисти ума ми. Може би отчитах леко подобрение. Дълбоко дишане. Облачета нагорещен въздух се изнизваха измежду устните ми, създавайки илюзията, че димът от влажното парче хартия и тютюн, които доскоро наричах цигара, не е напълно загубен. Не си приличахме. Отказвах да повярвам такова ужасяващо нещо. Не бях най-чистата душа на този свят, но дори и най-съгрешилите нямат база за сравнение с демоните, тези долни изчадия.
-Знаеш ли каква е, русокоске?- продължи той, визирайки приликата между нас. Заклевам се, скоро нервите ми нямаше да издържат, и при някое от обръщенията тип "русокоске" и "блонди", щях да му извъртя един звучен шамар и щях да му проскубя косата, типично по женски. -И двамата сме убийци.
Ау, това заболя. Или поне така си помислих. Имаше прекалено много неща, за които не бях подготвена в моменти като този, в които не съм изцяло мисловно стабилна. Едно от тях бе рязкото завъртане, на което бях подложена. За няколко секунди за мен нямаше гравитация. Бях самия въздух, моята стихия, моята област, моята страст. Имах чувството, че жалките ми килограми напълно са изчезнали. Ако някой ден хората се научеха да летят, предполагам, че чувството ще е нещо подобно на това. Спокойствието ми трая само миг. Изведнъж тази кучка, гравитацията, се върна, придърпвайки ме към кея с всичко, което имаше.
Болка. Много болка и то навсякъде. Дъхът ми напусна дробовете ми при падането и сега те се разтрисаха от контракции в жалки опити да си възвърнат кислорода. Гръбнакът ми се изви, давайки на дихателната ми система достатъчно място, за да ме върне към света на дишащите. От резкия приток на кислород главата ми се замая, оставяйки симпатични разноцветни звездички да танцуват пред зениците ми. И въпреки това, можех да видя объркания поглед на демона, надвесил се над мен. Предполагам това кечистско тръшване беше предпазна реакция, инстинкт, защото по загрижената нотка в начина, по който ме гледаше, можех да заключа, че не искаш да ме нарани, не наистина. Каква голяма грешка.
- Мъртъв си, - процедих тихо, но злобно през зъби щом си възвърнах дар слово.
Не случайно ме нарече убиец. Имаше си право човека, пардон, демона. Ако искам, можех да бъда смъртоносна. Исках ли това сега? По дяволите, да!
С едно бързо движение промъкнах един бос крак между неговите и го сгънах в коляното, така че да се закача около него. После дръпнах с всичка сила, измествайки центъра на тежестта му и напълно унищожавайки баланса му. Резултата? Сега не бях единствената на земята.
Мисловно се поздравих за малката победа, но не загубих и секунда междувременно. Трябваше да се възползвам максимално от елемента на изненадата и да заема по-удобна позиция. Отблъснах се от леко хлъзгавите дъски, наум благодарейки на късмета си, че не съм се подхлъзнала, и се качих отгоре му. Вярно, че роклята беше прекалено къса и тясна и се качваше прекалено нагоре, но това ми даваше по-лесен достъп до.. По дяволите, помислих си, осъзнавайки къде е камата. Можех да пробвам със светената вода, но за това ми трябваха и двете ръце, а в такъв случай не бях особено сигурна кой ще завърши отгоре. Пък и, колкото и да беше глупаво, не исках да унищожавам красотата му. Какво да кажа, момичетата си имаме слабости.

Можеше да се закълне, че чува и чужди гласове в главата си, едни подвикващи окуражително, други надсмиващи се злобно над съдбата му.Кофти лотария.Това беше всичко.Онази основа, над която бе принуден да изгради себе си, бе прогнила поначало.В следствие колкото и да се мъчеше, каквото и да правеше, нещата просто не се получаваха.Дори сега не бе сигурен в себе си.Да вземе камата, да прокара острието по леко прозиращата артерия на врата, бе прекалено лесно.Вече виждаше тънките струии алена кръв виещи се злокобно в някакъв неразбран танц, завършващ в пространството между дъските.Никой реално нямаше да разбере какво се бе случило.След години хората щяха да минават по кея, под незаинтересованите им погледи щеше да попада петното вече засъхнала кръв, а те дори нямаше да подозират какъв е произхода му.Такива бяха те.Интересуваха се само от нещата, които ги касаят пряко.
Деймиън Батил притвори очи.Усещаше как вятърът се засилва, как самата обстановка става все по-връжбедна.Идеалният декор, идеалното престъпление.Но ако за миг, само за миг, допуснем, че вълкът се бе изморил да преследва агнето, че Дуфеншмърц се бе откъснал от оная фикс идея да пороби района на Трите щата, че принцът е отказал от принцесата, че ламята бе решила да става вегетарианка.Тогава какво щеше да стане с приказките.Всъщност..майната им.Какво значение имаха.Бяха предвидими, бяха постни, всеки знаеше, че щастливият край дебне зад ъгъла и само чака да се пови и да повърне дъгата, за да стане всичко отново цветно и шарено, като пакет желирани бонбони.Беше демон и какво от това.Единственото хубаво бе, че нямаше определено работно време или ограничения в дрескода.Но от друга страна, заплащането бе повече от мизерно, имайки предвид пълното му отсъствие.Не можеше да се откаже от призванието си и гледаше да живее за ония пълноценни мигове като поредната забивка с омъжена жена.Падаше си обирджия, лепеше лепенки „затворено заради наличието на ГМО плъхове” върху вратите на магазините, които го дразнеха.Но това бе само приемливата част от досието му.Останалото..Убиваше.Е и.Всеки го правеше, за да оцелее.Дали щеше да е шестнадесет годишна девойка, избягала от вкъщи заради „голямата любов”, която докарва инфаркт на крайно консервативните си родители банкови чиновници, или пък идиотите, произвеждащи енергийни напитки, объркали една от добавките и произвели иделно копие на течен циан калий.Нима бе по-различно от това, което правеше той?
О, да беше.
Гледай ти.Чудовището изпитвало чувства..Е, той обичаше.Вярно, обичаше егото си повече от всичко на света, ала все пак.Имаше ги и тези моменти, в които просто замвръзваше, даваше си сметка къде се намира и колко точно е затънал в тинята на собствените си дела.А в момента имаше чувството, че се дави, че изхода проблясва някъде насред мрака, но е толкова отчайващо далеч и същевремено толкова близо, че цялата тази комбинация стягаше въжето около врата му дори още повече.
Гравитация.Кучката отново се бе намесила, а шумът от токовете и отекваше в празната му глава заедно с онова множество от гласове, което споменахме по-рано.Господин демонът се бе разделил с досегашното с местоположение и сега тялото му летеше надолуЦялата процедура трая няколко секунди, но дори когато изтекоха, той все още бе като ренесансова статуя.Чувстваше се вледенен, мъртъв дори.Въздухът свистеше в ушите му, очите му бяха притъмнели, не можеше да определи къде точно се намира.После я усети.Топлината.До толкова концентрирана, пълна с живот, тя пропълзя върху тялото му, малко по-грубо от обичайните стандартни, но той не се интересуваше.Майната му отново.Ръцете му се вдигнаха машинално, стиснаха плата, който действаше като бариера между него и жаждата му да се сгрее.Беше парцалената кукла, омотана майсторски в нечии безплътни невидими за окото конци.Намери шевът и само с едно движение успя да го разпори.
-Мъртъв си-думите прозвучаха като ехо.
Мъртъв повториха гласовете в главата му, за пръв път толкова единни в нещо.
Трябваше да се стегне, да се бори.Най-малкото защото щеше да изчезне от лицето на земята по позорящ начин.Завъртя я с едно ловко движение, най-после върнал си самоконтрола.Дишането му бе накъсано като тънка паяжина.
-Мъртъв.-повтори той, а в гласът му нямаше и следа от насмешка.-И ти ще ме последваш, ако не се откажеш.Предлагам ти да забравиш, че изобщо си ме срещала и да се прибереш вкъщи при плюшените си играчки.
Беше груб.Съзнаваше го, но каква по перфектна маска от това?
-Какво си мислиш, малката?Че можеш да се биеш с демони?Изобщо имаш ли нужната квалификация?Върни се в детската гладина, а след година две може и да се срещнем отново.
Изправи се бързо, а в движенията му имаше известна доза напрежение, почти недоловима за нетретирано око.Съблече якето си и и го метна.Колко иронично не мислите ли?Беше на косъм да я убие, ала пресмяташе възмжността да изпадне в опастност заради разкъсаната рокля.
Закрачи напред без дори да я удостои с поглед.Твърде зле му се отразяваше тази среднощна разходка, затова щеше да вземе универсалното си лекарство, включващо, но в никакъв случай ограничаващо се само с напиване, наркотици и забивка с поредната жена без лице и име.Всички бяха такива.Предлагаха му нещо безсрамно, той го вземаше, а после си отиваше.И всички оставаха доволни.
По дяволите.Беше отрепка.И го осъзваваше чак сега, два века по-късно и то само след не повече от петнадесет минути в компанията на дребна блондинка.Юмрукът му се заби в дървена дъска, играеща някаква нелогична роля в цялостната конструкция на кея.Няколко трески захапаха кожата му, ала той не усети болка.Защото беше мъртвец.Смехът му се разпръсна из натежалия от влага въздух.Звукът бе грозен и зловещ, също като него.Извиси се в пространството между тях, накара собствената му кожа да потръпне.
Един поглед към нея и му стана ясно, че не бе прав.Те бяха различни.Напълно и безвъзвратно.Тя убиваше отрепки, опитваше се да направи от света нещо добро.Той беше отрепката.Тя беше силна, той беше слабак.Макар да твърдеше обратното и всячески да се опитваше да подръжава на камъните.


Пп:Дзен боза на твоето разположение <3

Един от най-големите ми страхове винаги е бил да съм слаба, да не мога да се защитя. Физически, психически - няма значение.
Дрехите, освен средство за предпазване от студа, са и един вид образ на човека, още един външен слой за защита. Затова те са ежедневие, защото без тях се чувстваме по-слаби. Не случайно една от най-често срещаните техники за борба със стреса пред по-голяма публика е за даден човек да започне да си представя публиката по бельо. Така, като единствения щастливец с дрехи в залата, този човек придобива самочувствието на авторитетна фигура именно заради наличието на този допълнителен предпазен слой.
За секундите, които бяха нужни на демона, за да разкъса шева на роклята ми, която, чувствам се длъжна да отбележа, изключително много ми допадаше и като визия и комфорт, за тези кратки секунди, аз отново бях в безтегловност. Физически не помръдвах от мястото си върху него, все още го притисках към земята, но паниката ме беше парализирала временно, оставяйки ме да се оправям сама насред тъмнината и тишината на собствената ми главата.
После мислите ми избухнаха. Започнах да пресмятам шансовете си да му взема камата преди да ме е надупчил като швейцарско сирене и да почне да е почнал да се чуди как точно да се отърве от трупа ми. Започнах да обмислям шансовете си да го надбягам, независимо кой от двата сценария се развие. Ако се наложеше, бях абсолютно готова да го подгоня надолу по кея, дори и да ми се наложеше след това да бягам по улиците на града боса и по бельо, за да го настигна. Да, приемам си работата доста присърце. От друга страна, не мисля, че гордостта ми би приела добре нещата, в случай че той ме подгони. Не че нямаше да бягам, все пак нямах оръжия, следователно нямах и избор, но егото ми вероятно щеше да е фатално ранено. Не искам да прозвуча като поредната повърхностна глезла, но през главата ми премина и текста на цяла потенциална ода, възпяваща красотата на роклята, която безвъзвратно бях загубила. Един проблясък, въздуха, който побързах да загася, преди да се е разгорял до яростен пожар.
И моята секунда интензивно мислене беше прекъсната от нова рязка смяна на позициите. Ето че пак се бяхме завъртели и аз бях отдолу. О-оу. Ако трябва да сме честни, не ми харесваше тази ситуация. Имаше нещо прекалено пикантно, по един напълно грешен начин, в позата, която бяхме заели, особено имайки предвид, че роклята ми вече беше влажен яркочервен парцал, лежащ на една страна до нас.
-Мъртъв.
Една дума. Бях го заплашила с нея преди малко. Съдейки по иронично звучащото повторение, демонът намираше това за изключително забавно и доста нереалистично. Споменах ли вече, че този беше доста добър? И да не съм, и да съм, пак ще го кажа. Нямаше да му позволя да се измъкне. Тези като него, точно те са най-добрите жертви. Бягаха, бореха се, на моменти дразнещо добре, до такава степен, че адреналина от риска да ме убият ме държеше за седмица. Изскърцах със зъби. Не ми харесваше да съм приклещена под него.
-И ти ще ме последваш, ако не се откажеш. - продължи демонът със серията си от заплахи. Какво казваха? А, да. Той е като онези кучета, които лаят, но не хапят. -Предлагам ти да забравиш, че изобщо си ме срещала и да се прибереш вкъщи при плюшените си играчки.
Ау. Това заболя някъде дълбоко. Никой, абсолютно никой, независимо колко добър в избягването на смъртта от моята ръка е, никога, абсолютно никога, дори на края на света, при никакви обстоятелства и за нищо не тази или която и да било друга планета, няма право да замесва симпатичният ми пухкав плюшен пингвин, Мистър Пъфин, в тази работа!
Падна ми червеното перденце.
Имах бегла представа какво да направя точно в този момент. Мислех да го изчакам да си завърши тирадата. Най-вероятно това щеше да се случи, но безкрайното ми нетърпение вече изпращаше молитви към всички богове от древна Гърция до днешен Парагвай, с надеждата, че няма да ми се наложи да чакам много. Вътрешно вече горях от желание да направя това, което отричах като опция за толкова дълго време. Да съм споменавала, че имам вещерска кръв? О, нима? Много моля, нека демонстрирам!
-Какво си мислиш, малката? Че можеш да се биеш с демони? Изобщо имаш ли нужната квалификация?
Нямаш си на представа, помислих си. Квалификация в нашата област беше нещо трудно за дефиниране. Бих казала, че е компилация от няколко неща, които превръщат един обикновен човек в нещо.. повече, машина за убиване с мерник за справедливост. Талант като начало, смелост. Подкрепата и респекта на другите от общността на ловците. С огромна гордост мога да кажа, че ги имам всичките. А имах и перфектното гориво за тази машина - чувството за отмъщение като личен дълг.
- Върни се в детската гладина, а след година две може и да се срещнем отново, - каза демонът накрая. Усетих, че това е завършека. Нещо в интонацията, в позата, в отдалечаващата се от мен топлина на тялото му докато той се изправяше нагоре. Веднъж застанал отново на крака и надвиснал над мен като един изненадващо загрижен трафопост, той свали якето си и го метна по мен, карайки ме да осъзная отново, че роклята ми е загубена завинаги. Жалко наистина, но пък сега бях прекалено заета да скърбя. Обличах голата си кожа със собствената си сила - въздух под налягане, буквално и метафорично.
Надигнах се на лакти и се загледах във фигурата му, отдалечаваща се със безгрижна походка. Горкичкият, нямаше си представа в какво се е набутал. Стигна до края на кея и се обърна към мен, хвърляйки ми един последен поглед, поне по негово мнение. Ето това наричах аз безцеремонно невежество. Време беше да поема нещата в свои ръце.
Протегнах се към нещото вътре в мен, онова езерце от сила, което държах под ключ, за да си стои под формата на жабурнясала локва, а не да се лее през мен като океан, както му позволявах да прави сега. Не беше полезно, имайки предвид опиянението, което носи силата, а и честно казано си беше чисто лицемерие да преследвам свръхестествени създания позволявайки си да падам на тяхното ниво. Но понякога, само понякога, ситуацията просто си го просеше. Обезкуражаващите последствия щях да посрещна после, а засега..
Въздуха е като послушно животно, когато знаеш как да го третираш, а моята височайша особа, аз бях експерт, отсъждайки по всички критерии. В моите ръце молекулите ставаха като пластелин, който можех да оформям, да втвърдявам, да премествам. Можех да оформя всичко: нова кама, макар и изключително безполезна в сегашния случай, тъй като жертвата можеше да понесе множество порезни рани стига да не са от правилните остриета, можех да оформя белезници, невидими, но недосегаеми, до момента в който концентрацията ми се провалеше. Не ми трябваше това. Не беше правилно да го убия по този начин, пък и, слабости, слабости, не исках да го убивам още по незнайни причини.
Имах нужда само от малко ефектни трикове и парадиращо държание. Изправих се на крака, все още държейки погледа си върху неговия, и вдигнах якето от земята. Нямаше смисъл да се правя на още по важна, затова го наметнах върху себе си. Беше достатъчно дълго, че да стигне до горната част на бедрата ми и достатъчно топло, че да ме пази, дори и без да го закопчавам, което аз реших да не правя. Езерцето растеше, а аз вече се бях гмурнала под повърхността. Косата ми се вееше наоколо във вече не толкова лекия бриз, губейки всякаква форма докато не заприлича на рошавата гривата на африкански лъв.
- Хватката на въздуха е здраво нещо, - провикнах се, усещайки че вече не може да избяга. Гласът ми отекна в скалите около брега. Засмях се, неконтролируем, студен, дори шизофреничен на моменти смях, и седнах обратно до обувките си, обувайки ги с готовност за болката на всяка стъпка, защото не бих понесла добре да загубя и тях наред с роклята. Вече с няколко сантиметра по-нависоко, аз се отправих към демона с бодра крачка, неиздаваща неудобството на токчетата. - Бих казала не си играй с огъня, но.. - казах, щом бях достатъчно близо, че да усещам дъха му по кожата си. - Както и да е, днес не съм в настроение. Явно ще се видим пак. А до тогава, бъди така добър да запомниш едно нещо, - казах понижавайки глас.
Надигнах се, за да шепна в ухото му. Три думи. Ръцете ми се вкопчиха в ризата му, когато се отдръпнах леко. Погледнах го в очите, изненадващо топъл поглед, за такава студена душа, ако можеше дори да се нарече така.
- Дължиш ми нова рокля, - добавих и после отстъпих назад. Наклоних глава на една страна и му пратих една празна усмивка, след което пристъпих към реалността, града, мястото, където не се случваха такива преиграни драми.
Какви бяха трите думи?
Аз не умирам.