Няколко дни по-късно; Мистик Фолс;

First topic message reminder :

Поредният училищен ден- петък. Програмата ми беше скучна, а аз самата бях изключително изнервена. Може би това се дължеше на желанието ми да се прибера по-бързо у дома? Вероятно. Всъщност цял ден правех всичко, но не и да се съсредоточа върху материяла, който учителят преподава.
Няколко пъти поглеждах към телефона си нервно и погледа ми се спираше на номера на Деймън. Така ми се искаше да му се обадя, но си нямах и на идея какво да му кажа, как да започна разговора.. "Глупачка, просто го забрави и се съсредоточи над уроците!" ми казваше разума, но аз (както винаги) реших да не се вслушам в него.
Последният час приключи. Вече беше тъмно и всички се отправихме към своите домове. Аз-към вана на паркинга. Все пак къщата ми беше на другия край на Мистик Фолс..
Пуснах косата си; когато стигнах до вана започнах да се ровя в раницата си за връзката с ключове. Изкарах ги но с непохватните ми ръце успях да ги изпусна много бързо. Наведох се и в следващия миг усетих, че някой е зад мен. Изправих се рязко и видях, че е Деймън..
-Трябва да престанеш да изникваш от никъде! -Казах, като се подпрях на вана и го погледнах.

Отворих и той влезе. Затворих след него, като побързах да се движа близо до него. Мрака на къщата изглеждаше злокобен и ме караше да настръхвам. Влязохме в хола и аз седнах на дивана, държейки (стискайки) свещта в лявата си ръка. Погледнах Деймън, или поне онази част от него, която можех да различа в тъмнината.
-Благодаря, че дойде. Нямам други познати в града, а баба ми няма да се върне още поне 5 часа.. -Казах, като оставих свещите на масата и го погледнах отново. Знаех, че вероятно си мисли, че е само оправдание, но наистина имах страх от тъмното.. Ужасен страх, още от дете.
Облегнах глава назад, издишайки облекчено, че вече не съм сама и съм в безопасност.. Поне в по-голяма степен. Може би трябваше да се страхувам и от Деймън? Факт беше, че не се боях от него, а дори се чувствах много добре в присъствието му.
Усетих, че се приближава, но не отворих очи и не вдигнах главата си, за да го погледна. Бях се облегнала на дивана.

Погледнах го.
-Съседните къщи също нямат ток.. -Посочих към прозореца, от където ясно се видя, че къщата срещу нас и още няколко къщи наблизо не светеха.
Той беше по-близо до мен, което ме накара да поема въздух и да отместя погледа си на друга страна. В къщата беше станало почти смразяващо студено, защото отоплението беше на ток.. А ток нямаше!
Потърках ръцете си една в друга, като направих жалък опит да ги стопля. Дали можех да го направя и чрез магия? Вероятно. Просто бях научена да не използвам магията си излишно, за да имам "по-големи запаси" и да не се изтощавам.
Отново върнах поглед на Деймън, който не спираше да ме гледа почти смущаващо. И все пак продължаваше да мълчи.
-Мислех, че вие, вампирите, обичате да говорите.. Но напоследък все повече такива паузи.. почивки.. -Обърнах се изцяло към него. -Няма ли да кажеш нещо? Поне.. да предложиш нещо.. Говори ми, мразя да е тихо, когато е тъмно..

Попита ме защо него. Попита ме, защо избрах да прекарам мрака именно с него, а аз не можех да му обясня. Всъщност знаех точните думи.. Можех да му кажа, че просто не харесвам съседите или, че съседите не харесват мен.. Но щеше да е лъжа. Истината се коренеше в това, че се чувствах в безопасност само покрай него. Нещо, което до сега не ми се беше случвало изобщо.. Да мога да спя спокойно, да се разхождам.. Защото знам, че е наоколо.
Но как се очаваше от мен да му обясня това, след като се познавахме едва от седмица, почти две? Щеше да ми се присмее отново и вероятно да избяга колкото се може по-далеч от мен. Вероятно на другия край на града.
Отклоних поглед от неговия, като се загледах в свещта. Обмислих още една минута какво точно да му отговоря и се обърнах към него.
-Повярвай ми, отговора ще е прекалено откачен. Просто приеми, че ти се обадих и предпочетох теб, пред старата двойка отсреща на улицата..

Думите му почти ме омагьосваха да кажа това, което наистина мислех до преди няколко минути. Но ключовата дума беше "почти".. Защото аз не бях сигурна, че това е правилното решение.
Погледнах го и след още малко време реших да бъда честна.. Ако избяга-избяга.. Ако не- можеше да се чувствам късметлийка. Приведох се напред, за да може да виждам лицето му много по-добре.
-Истината е.. -Започнах бавно и спокойно, макар и сама да можех да чуя как ритъмът на сърцето ми се ускоряваше. -.. че когато си около мен и се чувствам добре. Имам предвит.. не ме е страх. На дали щях да се чувствам в безопасност, докато пия капучино в съседната къща със съседите на възрастта на баба ми..
Отново започнах да протривам ръцете си, но този път не, защото беше студено (наистина беше), но и защото бях необяснимо нервна.
-Това е.. -Добавих, като се подготвих отново за порция подигравки и смях.

Когато застана зад мен, усетих как цялата ми кожа настръхна. Дори за момент затворих очи, за да се опитам да се съсредоточа върху думите, а не действията му. Попита ме дали има още, а след това се премести и седна до мен отново.
Може би искаше да му кажа нещо повече? Че го харесвам? Та това нямаше нужда дори да се казва! Самото ми поведение показваше достатъчно, че не само съм заинтересована от него, но и се надявам това да е взаимно.
И тук идваше проблема, че Деймън беше нещо като обвързан. Сетих се за това и то дойде в мисълта ми като здрав шамар. Но, мамка му, какво можех да направя, след като наистина изпитвах нещо към него?
-Какво искаш да чуеш от мен? -Прошепнах, като го погледнах. -Да, наистина те харесвам. И мисля, че няма смисъл да ти го казвам поради две причини.. Първата е, че имаш приятелка-вампир, която вероятно ще дойде да ми откъсне главата някой ден.. Втората е, че това, което чувствам не е взаимно.. Предполагам.
Отместих поглед от него и се загледах в пода.

Той каза, че също ме хареса, но не стана ясно дали го казва в смисъл "харесвам те, но само до толкова".. Изправих се, като се облегнах до прозореца. Погледнах Деймън и се усмихнах съвсем леко.
-Нали ще останеш? Тази вечер.. -Помолих, като не откъсвах поглед от него. Исках да се сгуша в него и да го целуна, но си нямах на идея как ще реагира на това.. и дали иска да го направя.
Прокарах ръка през косата си, като през тъмнината едва виждах очертанията на красивото лице на Деймън.. И все пак го гледах.

Искаше сама да си взема целувка или нещо друго от него. Можех да го прочета в големите му сини очи, които ме гледаха и очакваха да кажа или направя нещо. Приближих се и седнах срещу него, като поех въздух съвсем леко, все едно се канех да направя нещо много трудно, за което се изискваше много концентрация..
Приближих се и го целунах, като затворих очи и се отпуснах. Всъщност може би само външно, защото треперех.. Отдръпнах се и го погледнах.
-Това ли искаш или не искаш да се приближавам до теб толкова? Кажи ми искаш ли ме.. Или не.. -Казах, като седнах на дивана.

Да, наистина беше глупав въпрос, но исках да съм сигурна. Той ме целуна, а аз му отвръщах. Някакси, загубена в целувката ни, се оказах притисната на единия край на дивана, а той беше над мен, целувайки устните ми. Ръцете ми минаваха по цялото му тяло плахо и несигурно, но много по-уверено от предния път, когато се целувахме и докосвахме.. Отново в моята къща.
Тялото ми потръпваше под неговото и си пасваха толкова добре, че и химията нямаше такова добро уравнение, което да обясни тази реакция.
Усмихнах се, като започнах да целувам врата му.